Деня не помня - явно е бил обикновен. Но често мисля за края му.

Спомням си само, че настроението ми беше ведро...

Усмихвам се едва доловимо. Зяпам си през прозореца, а трамвая се лашка в здрача на деня. Виждам колкото обикновени, толкова и необикновени хора и те ме карат да се усмихвам. Къде им се радвам, къде открито им се смея. Но са приятни със своята чудатост.

Изпитвам желания да чета. Възползвам се. И сега не изневерявам на своята практичност и хем чета, хем се возя - не си губя времето в транспорта. 

И както е празен, трамвая изведнъж зажужава, роякът нахлува и всеки бърза да запълни малкото останали празни местенца от питата. Вдигам поглед разсеяна от настаналата суматоха. А на два реда пред мен старецът с бомбе едвам стой. Преди да се усетя вече съм станала и протягам ръка към рамото му. "Господине, елате, седнете". Поглежда ме. Лице без израз. Ни помен от кимване, камо ли усмивка. Старецът с бомбе сяда безмълвно на мястото ми. 
В безмълвието му усещам естествеността на поСтъпката си. Странно щастлива съм,  по-скоро доволна. 

Поизмествам се малко така, че да прегърна един стърчащ метален прът, неизменна функционална част от трамвая и забивам нос у книжлето си. А под мен на седалката стой коцкар. Това разчитам у погледа му.  С побеляла коса, но красиво, мъжествено лице, очите му ме пронизват. Не му оставам длъжна и му отвръщам също с непроницаеми очи. И отново се зачитам у книгата си. 
В периферията виждам човекът на задната седалка - става. Надигам глава, и без друго тази част от книгата не ми е по вкуса. В трамвая е фраш. Сбутвам един, сръгвам друг, наистина се опитвам да му направя място и като по-млада му давам път, а той... :) Той прави заслон на някого, когото не виждам и ми се усмихва подканващо. Сядам. Шокирана. И докато се усетя човекът изчезва в тълпата. Хваща ме яд - дори не успях да му кимна, смигна, усмихна, каквото и да е , но да покажа своята признателност.
Все още мисля за неговата поСтъпка и ми е кофти, че не му благодарих...

Стадо. 

Слизайки от трамвая роякът се е превърнал в безпощадно стадо добитък, което без да усети ще смачка  всичко що има неблагоразумието да му се изпречи. Пъпля със стадото и това ми действа зле. В подлеза магията на стадото се разпръсква заедно със самото стадо, а аз като неволна грешка на природата непопаднала където трябва избързвам напред към пътя си.

Спъвам се и залитвам напред. За мое щастие си спестявам срама да се изтопуркам на земята, като се разминавам само с мигновенна несинхронизираност на ръцете спрямо краката. Имам навика при подобни изпълнения да си пощипвам дупето - за здраве, против уруки и лоши очи. И докато  изпълнявам този ритуал БУМ, ТРЯС, ПРАС. Отдясно на мен различавам човешки торс на земята. Без да мисля, буквално се втурвам към човека, искрено притеснена, че може да се е наранил докато пада. Без смущение, подтикната от обстоятелствата, с двете си ръце обгръщам раменете на човека и здраво го обхващам. Оказва се женичка на средна възраст: "Благодар Ви, добре съм. Нищо ми няма, не се ударих. Добре съм". Подавам й торбичката - тип Метро/Билла, която бе изпуснала и отново продължавам по пътя си.

Замислям се над тази си поСтъпка, но след няма и 3 крачки нещо ми става. Задушавам се, сърцето ми затуптява учестено.Спомням си. Обковах я с ръце и я заключих в тях. /  Тези ръце не бяха мои, а ничий. Бяха здрави силни ръце, там в тъмното, готови да помогнат. Ръце - опора. /
Какво ли е усещането някой да те хване така здраво и да не те пуска поне за миг-вечност. / Задушавам се от мъка, от копнежа, който изпитвам по тези ръце. От липсата им. От неутолимостта на копнежа. /

Пак се сещам за женичката. Сега си спомням, че тя се усмихваше, когато й помогнах да се изправи. 

Сега и аз се усмихвам . 

Миналата седмица и на мен ми се случваше няколко пъти и си мислих подобни неща.
Към сърцата и здравето. Оправих кръвното на един мъж, който се ядоса на една вещица, и мен тя ме е ядосвала. Има си изроди.

i az sega se usmihvam :)

Denqt nqma kak da e bil obiknoven. Samo neobiknovenite ne6ta zavar6vat s usmivka :)

много хубава мисъл и много вярна