Здрачът жадно поглъща града. Полу-светлина, полу-тъмнина. Болката в кръста ме съсипва, но какво са още 15 минути висене в сравнение с последните минутки съвършено удоволствие. . .

Малко по-рано

Забързах крачка към трена, който тромаво се влачеше успоредно с мен. Изправих се пред вратата и съжалих, че въобще съм си направила труда. Винаги става така, когато действаш със сърцето, а не с разума. В случая изневерих на спирката си и реших да се разходя до следващата, а с всяка следваща тренът става все по-зле. Сега беше фул. 

Запалих цигара, а непокорния кичур, който цял ден се заяжда с мен, отново напомни за себе си. "Ами, ако случайно се запалиш, гадино, дали няма да престанеш със свойте номера?" - мина ми през ума и бързо го забравих.

Надигайки бавно глава, погледът ми потъна в атмосферата на града. 

Смъгла планина, там, недалеч в далечината, забулена в неяснота, дали от погледа или от мъглата...
Сякаш склещена между напористостта на младостта - между двете черни сгради. А под тях колите профучават и студено си ръмжат. Но светлината от фаровете ме огрява и очертава пътя на адския влак. 

Пуша. Бавно, с удоволствие, а в ухото ми Оскар Уайлд шепти: "Цигарата е най-съвършения  вид удоволствие. Дава ти остро усещане и същевременно те оставя неудовлетворен." "Последни минути съвършено удоволствие" - продължавам мисълта му аз. "Последна цигара и повече нямам." 
Неудовлетворена, незадоволена, чакам трена.

Пристига - на отсрещната страна.  Вътре хора без лица, сиви и кафеви, тъмнината ги размива и безмълвно ги слива. Обречени и проклети те се борят за място в трена. Вик, стон, въздишка тежка, ругатня и всичко това, за да се качат в спарения ад със задушлива миризма. Натъпкани веднъж, те се тъпчат един друг. А това е без значение - отстрани те всички са Осъдени Души. 

С пукот, трясък отминава с други хора дето страдат, тренът към Пропада.
/Пропада е място на съвършено спокойствие за глупците, смирените и остарелите./
Бърза, трака, шум и врява. Тренът сякаш се разпада. Подминава. Отива право в ада.


Лелеей, и този изглежда така претъпкан, но надеждата е, че бая хора слизат. Що пък да не се пробвам да се натикам. Искам и аз късче от разкъсаните си мисли. Нека го вкуся къв е тоя ад. Да видим има ли цвят, мирис, аромат? Този ад - ежедневие, тъпота, човешки живот - грозота

P.S. Моят свят на мечти е пълен с красота.
Моят свят на ралността е пълен с мечти. 
Следователно Реалността е красива. Красив е животът, с перипетиите си и небивалици, които не знаеш къде ще те отведат и при кого ще те спрат. /Моето BiJoo/